разбрах...не си ми ти Съдба
не си...в късен час те срещнах...

отсъствието ти преболях...но

 

и...листопад се е разстлал
по мен 
и празни от мечти - алеите в душата,
пресъхнала река... магиите от обич,
все в чакане!
потънаха в пустиня, вълшебните ми ветрове,
отидоха си верните ми рицари -сребърните Дракони
какво съм аз без смях...сива скала,
самотна пътека,
безвездна нощ
и
облачен ден?!?!? 

НЕ!...............

а спрях...и да се дишам :(такава
делнична,непоетичноромантична...безлюбовна...
и в тази напращяла от лятност августовска нощ
случайна среща,
от мимолетно докосване,
вълшебният екстаз
и това безкрайно зазоряване...и още,
още, още...да разказвам ли...
и защо...
з а  д а  ...мога
да НатрошА огледалото,
и да не се оглеждам вече в нашия Спомен, 
не чакам и Утро.То с теб, не се събуждаш...до мен...
а 
всеки е роден с любов
и бях, и съм
Любов...от случената лятност
и
Е в нежна перличка, сърцето
  
(а ти не ме разчете, и не ме позна,
дори по име не ме назова)

какво пък...от това
остана ми горчивият,бадемов вкус
охлаждащо е,(знаеш ли), в зноя на пясъка

(мисля си, че даже много,много закъснях)

скрих

( в Ада бях!)

огненогорещите си (още!) чувства,
безкрила бях...,закотвих си и Сянката

( пак там - в Ада)

на дъното, в тинята... вкопах и сетивата...,

слънчовата ми усмивка посребри в тъга,

колко живота трябва да имам,за да допускам още това?!?!

пепелях( прекалено дълго)...

безцветна стана кръвта...

задушавах се в близостта ...

нужен ми беше илач...от  разстояние, възторг, лазур и Слънце
волен полет , любовен смях, искрящо щастие...ласкави очи,пиянството на палавият шепот, леки стъпки, желание прозрачно...ожаднялите, за мен, ръце ...разтапяща съм топлина и ароматна свещ... и викът ми "ДА!"

превърнах се...в добър урок... за всеки...

  

сега... ти пак си тук,
и ЗНАМ,
че все ще се  завръщаш...
но
не си ми вече ЦЯЛ
и много, много неДОстатъчен...

и въздишката вътре в мен...

НЕ ТЕ ИСКА...



             тъжно е нали, но
                  е последен танц...